Туристически информационен център

Сяновски манастир - по следите на изгубената вяра

Пътеписи - България ... Николина Милкова

Мисълта за тежката съдба и изгубената вяра на населението от Североизточна България в първите десетилетия на двадесети век не ми даваше мира обаче. Неспокойният дух непрестанно ме тласкаше към търсене на непознати истини по страниците на историята. Безспорно, румънската окупация на Южна Добруджа в периода 1918-1940 година, беше наложила не само изселването на мирното българско население от родните домове, но заедно с това - принудително занемаряване на религиозните храмове, както и заличаване на някои местни традиции и обреди.
Въпреки това - винаги, щом хвърлех поглед върху пътната карта на България, южно от Тутракан всеки път забелязвах нанесено означението за наличие на манастир - при това действащ. Ето защо, противоречиво изпълнени с надежда и откровени съмнения, в един неделен следобед, се впускаме по следите на изгубената вяра през равните плодородните земи край река Дунав, източно от Русе. По пътя към Тутракан, селата - като истинска пъстра крайбрежна броеница, се заизнизват бързо едно след друго. Сандрово, Сливо поле, Бръшлян...И ето, с пристигането си в село Нова Черна - след достатъчно старателното предварително проучване на маршрута, поемаме по отбивка вдясно, която трябва да ни отведе до едва забележимото на картата на България малко селце Сяново. Макар и кратко, седемкилометровото междуселско разстояние предлага същинско off road-изпитание за нервите, търпимостта и шофьорските умения на всеки, най-вече заради надупчения като швейцарско сирене третокласен път. Въпреки, че вече се виждаше краят на зимата, денят си оставаше по-къс от нощта, а ние - пренебрегваме в този момент пътните неуредици на държавата, за да изпълним сетивата си с удивление, предизвикано от поредния залез. Как все така се случваше да сме някъде - някога, и все по никое време - незнам! Но дори само заради гледката, в която огромният слънчев диск бавно и продължително целуваше изпръхналата добруджанска земя за ‘лека нощ’ и пътуваше към срещата си с хоризонта в далечината, бях достатъчно щастлива и доволна.
Малко преди съвсем да се е мръкнало, наизлезли пред портичките на домовете си разговорливи жители на Сяново, учтиво ни упътват как точно да стигнем до манастира. Почти застивам в почуда, че никой не се изненадва от необичайния час на пристигането ни и всеки с охота ни сочи в края на селото обширното пространство от хълмисти поляни, пасища и ниви, през които черен коларски път, трябва да ни изведе до святото за християните място. Окуражени от желанието на местните хора да ни помогнат, поемаме по криволичещите ту наляво, ту надясно утъпкани коловози, които макар и бавно, ни водеха към сигурна среща на неочаквано място. Най-после, в далечината - насред малък валог от обработваеми земеделски ниви, съзираме очертанията на нисички постройки, оградени с телена мрежа. Местността е известна под името “Паскалъка”. Почти е мръкнало, когато спираме пред входната врата и с огромно любопитство погледите ни откриват в рамките на малко прозорче мъждукащо пламъче от църковна свещ. Тук електричество няма! Обезпокоително късният час на нашето пристигане за миг ни разколебава как да постъпим оттук нататък и докато се чудим кое е правилно и кое - не, решението се явява от вътрешността на малкото манастирско дворче. Като излязъл от стара библейска притча, вероятно заради тъмнината - някак мистично, към нас - подпирайки се на дебела сопа, се приближава обитател на манастира, който дружелюбно ни кани да влезем. Всъщност, оказва се, че монах Симеон сам обитава и се грижи за Сяновски манастир “Света Марина” през последните няколко години, ако не броим кучето до входа. Разказва ни, че не се знае със сигурност точната дата на основаване на манастира, но главната причина за възникването му точно на това място, е извор с лековита вода. Десетилетия наред се носела славата на нейната лечебна сила и затова, отблизо и далече, тук постоянно прииждали през годините християни-поклонници да търсят изцеление за ревматични болки, парализа или пък болежки на очите. През 1944-1945 година, със средства, събрани от християни, които всеки ден посещавали аязмото от най-близките села в района, бил построен малък параклис около самия извор, а с личните дарения на Донка Хлебарова от с.Нова Черна - три стаи за поклонници. За храмов празник бил определен денят на Света Марина - 17 юли. За известен период съществува като девически манастир, тъй като се знае, че около 1950 година тук постъпва монахиня Текла. За съжаление, нейният земен път завършва трагично през 1960 година на това отдалечено - макар и божие място. Заедно със смъртта на монахинята, настъпва и един доста труден период в съществуването на Сяновската обител. Съградените до момента постройки били обявени за незаконни. Злосторници непрестанно заплашвали с лошите си действия прииждащите поклонници, и в страха си - християните започнали да се отдръпват, а манастирът - да се руши. Стара поговорка обаче, казва: “ святое место пусто не бывает”. През 1991 г. местните хора - с подкрепата на Русенска епархия, предприемат веобщи действия за възстановяване на изгубените следи на вярата. Изворът е разкрит наново, а над него - издигнат параклис. Вярващи християни и поклонници от близо и далече пак започват да търсят спасение и вяра край лековитото аязмо. Именно, след съграждането на малката манастирска постройка, тук постъпва като послушник, а по-късно е подстриган за монах и нашият домакин. Тъй като, засега манастирът си няма църква - една от стаите е пригодена и изпълнява функциите на манастирска черква, в която все пак да запалите свещ и да се помолите - стига да пожелаете това. Днес, Сяновски манастир е единствен действащ с аязмо манастир в Добруджа.